Гваделупване. Част 1.

Начало » Блог » Извън темата » Гваделупване. Част 1.

И тъй. Дойде време да опиша пътуването си до Гваделупа, да разкажа за приключенията, които имахме по пътя, и за впечатленията от образователната система там. Трябваше ми повече от една година, 4 ваканции и 1 карантина, за да намеря време да напиша първа част от този пътепис. Очертава се да намеря време и за втора част, така че … очаквайте!

Имам щастието да работя с колектива на ДГ “Космонавт”, гр. Шумен. Част от ангажиментите ми са свързани с оказване на методическа подкрепа на колегите за внедряване на ИКТ в работата с деца. Това бе и поводът да участвам като лектор при гостуването на колеги от различни европейски държави по няколко от проектите, в които участва детската градина, а миналата година бях и част от екипа, осъществил мобилност в Гваделупа. 

Очаквах с нетърпение това посещение. Гваделупа е екзотична дестинация – и за почивка, и за обмяна на опит. Очакванията ми бяха свързани, от една страна, с това да посетя места, които едва ли ще имам друга възможност да видя и, от друга страна – исках да се срещна отново с колегите от Гваделупа, с които имах изключително интересни разговори, когато бяха на посещение в България.

ЧАСТ 1: ГВАДЕЛУПВАНЕ

Та… Подготовката премина в плануване на това как да си изпълним задачите по проекта (да не се изложим пред чужденците), как да летим най-евтино и какво да носим. Списъкът с последното включва както обикновено:

  • Какво ще ядем? Веднага се сещаш за русенско варено, шпеков салам, дънки “Панака”, коняк и цигари “ВТ” – това носихме в Съветския съюз. Трафикът на храна през граница обаче сега е променен. Сега изнасяме солети (спорим за марката), кроасани (след 30 часово пътуване стават само за попара) и сандвичи (не ги завивайте с алуминиево фолио – една машина започва да ги показва в лилав цвят и после ви викат да обяснявате, че не пренасяте тротилови шашки, увити с пармезан).
  • Какво ще пием? Ракията в редки случаи е удачна за подарък! По-“френско” е да носим луксозна бутилка вино.
  • Колко филма и каква музика да качим на телефона.
  • Разни неща, за които обикновено не отговарям (документи, билети, застраховки …) и за това не знам къде свършва тази част от списъка.

Тук започва интересното! Та … кацаме на летище Шарл дьо Гол, бегом да хванем някакво влакче, което ще ни отведе до багажа. Имам чувството, че отиваме до Гваделупа с това влакче. После бегом до един, втори, трети автобус (питаме, четем, превеждаме – докато разберем на кой да се качим за следващото летище). Няма значение – трите автобуса тръгват едновременно и всички са за летище Орли (тия па няма да си оправят транспорта). Там бегом до терминала. Не знаех, че мога да бягам с 23-килограмов куфар в едната ръка, с раница на гърба и още един лек куфар като ръчен багаж в другата ръка. Пристигаме с грохот – изтървах куфара. Викам – отиде ми “френския” подарък – бутилка вино с картата на България и някакви дрънкулки, висящи около гърлото на бутилката, увити в прежда. Киселата лелка ми говори нещо на френски – явно иска да затваря чек-гишето, ама аз проверявам подаръка да не ми е оцапал официалните тениски. Слава богу. Счупило се е нещо, дето само се пени в чантичката с тоалетни прибори.

Летим. Хранят ни. Спим. Хранят ни. Време има за всичко. Чичкото до мен е инженер, занимаващ с проектирането на климатични инсталации. На слизане от самолета си прибра одеалцето – освен че проектира климатици, явно ги и тества. Чичкото е фен на виното. Заприказвахме се. Обяснява ми нещо за ферментацията на виното – не му разбирам всичко. После съм аз наред. Обяснявам му за Добруджанското вино на татко – как гроздето не се пръска, кога се бере и какъв букет от цветове има, когато го опиташ за пръв път. Говоря му бавно. Ровя из речника в главата си за всяка дума, а чичкото си мисли, че съм дипломиран сомелиер. Не бе. Така говорят всички комшии от блока, когато се съберем в мазата късната есен. Държим компотен буркан с кисел еликсир и си хвалим стоката. Добруджански сомелиер…

Приземяваме се. Удря ме топлинна вълна. Всички са по джапанки и къси гащи – нашата група с якета. Посреща ни Еманюел. Може да шофира и едновременно с това да говори с жена си по телефона. Не знам за какво си говорят, но се съгласява с всичко. Има опит! Поглеждаме се с Георги и си казваме: “Пичът е излежал поне 10 години от доживотната си присъда с тази жена”. Сещам се за моята и веднага пускам SMS, че главата на семейството е кацнала благополучно.

 

Хотелът е на брега на океана. Прекрасен изглед. Настаняваме се, обличам банските и влизам като Таня Богомилова в океана. Вечеряме с нещо, което не мога да определя дали е салата или основно. 

 

Ден 1:

Ставам на зазоряване и тръгвам по плажа на разходка. Няма никой по плажа. Палми, пясъци, красота. Оставям си джапанките до една палма и продължавам. Не срещам никого по време на разходката. Връщам се – няма ми ги джапанките! Ама наистина ли? На закуска ходя бос, а гостите ме мислят за ексцентричен. Оглеждам се кой ли от тия ми прибра джапанките. Щях да си ги нося за нови два сезона поне. 

Закусвам здравословно – екзотични плодове, на повечето от които не знам имената, и плодово мляко. Докато чакам останалата част от групата, огладнявам. Нареждам в чинията продукти като художник. Две яйца за очи, маслинки за зеници, бекон за уши, домат за уста … заприлича на “Викът” на Мунк. Така вече ще издържа до обяд. Групата пристига – ей така се осакатява творчество.

Имаме един ден, преди да започнат дейностите по програмата, свързана с мобилността ни. Направил съм проучване – искам да обиколим възможно най-много места за кратко време и за това не разчитаме на автобус. Препоръчвам наем на скутер, ако ще пътувате на кратки разстояния, и лек автомобил – за туристически обиколки на двата острова. За щастие препоръчаната от форуми Rent-a-Car компания има офис в нашия хотел. Младежът там е чувал за България и е осведомен за най-важните според него неща у нас – Слънчев бряг, ракия и Наташа. Тръгваме по предварително начертан на картата маршрут – южната част на Grande Terre. Островът има формата на пеперуда – източната част се казва  Grande Terre, а западната – Basse Terre. Ако използвате лек автомобил, пресичането от най-източната до най-западната точка ще ви отнеме около два часа.  

Първа спирка – Pointe des Châteaux. Най-източната точка на Гваделупа разполага с уникален плаж, обграден от вулканични скали. Снимки, тагване, хапваме нещо като скрежина, направена от огромни буци лед и прясно изцедени екзотични плодове, и потегляме. Имам запланувани три плажа за посещение. 

Втора спирка – Plage Anse a la Gourde. Уникална красота. Чудя се дали може да се идва тук по НОИ. От тия емоции огладнявам. Някой предлага да обядваме на яхтеното пристанище. Луди ли са?! Имам още сандвичи. Тръгваме и започваме да търсим картата. Седнал съм на нея с мокри бански. Ще питаме. Не знам какво търсим точно, но като попитам местните нещо, започват да сочат с ръце по Х, Y и Z. 

Трета спирка – Разни магазинчета за сувенири и галерии с произведения на местното изкуство. По пътя минаваме покрай всякакви плажове, на които имаш чувството, че ето тук Дани Бойл е снимал “Плажът”. Plage de Petit-Havre ми е фаворит. 

Четвърта спирка – Le Gosier. Това е третото по големина населено място на Grande Terre. Атракциите тук са свързани с морските спортове – водни ски, уиндсърфинг, риболов и т.н. Няма да спортувам – имам морска болест. За това ли го нося този сандвич на 8К километра? Правим десетминутен преход до малък екзотичен остров в близост до Le Gosier, на който доскоро е работил морски фар. Неделя е. Чувства се като петък – островът се използва за развлечение и почивка. Палми, традиционно приготвени ястия и local beer, плаж и газ обратно към хотела. 

По пътя спираме на пазара в Mare Gaillard. Пазарчето с традиционни стоки, разположено на крайбрежната алея, впечатлява с огромното си разнообразие и ниски цени. Участвам – веднага купувам дрънкулки за тъщата, някакви местни подправки за шефката (идея си нямам за какво ще ги използва, ама опаковката изглежда скъпарска, а аз демонстрирам отношение), и нещо за съпругата. Задрасках три реда от списъка. 

Ден 2: 

Посещение в училището – домакин. За това и други училища, които посетихме, дейностите, в които участвахме и впечатленията от образователната система там – в Част 2 на пътеписа.

Приключваме към 16:00 ч. Училището е с изглед към океана. Въпреки лекия вятър се чувствам като работник в леярен цех – ужасно топло е, а аз съм с панталон. Дрескодът в училището изисква мъжете да са с панталон цял номер – няма ¾, ⅞, ½. Влязох неканен в кабинета по природни науки и се разсеях. Без малко да изтърва автобуса, който ни отвежда в централната част на града. Програмата, с която колегите ни представиха града и училището, представлява хореография, включваща статични сцени, свързани с робството и свободата на народа на Гваделупа. Движим се из централната част на града и хоп … черна кокошка с пиленца. После още една и още еднаааа … Не видях бездомни кучета и котки. Виж, кокошки колкото искаш. После разбрах, че било свързано с вярването и все още практикуването на вуду магии там. 

Среща с кмета. В неофициалната част се заприказвахме за България. Накара ме да кажа нещо на български. Казах (не е това, на което учим първо чужденците). Помисли, че говоря на руски – общува често с голямата руска общност там. После ме пита дали знам нещо на френски. Мъ как бе – гледал съм аз “Ало, ало”, пък и все пак учих една година френски език в училище. Веднага му казвам “Жьо не си па препаре пур ля клас” на чист френски (да ме извинят френско говорящите). Превеждам веднага на българите в групата какви ги говоря и че съм казал ”Не съм подготвен за час”. Смях. Предлага ми работа (като учител по руски език). 64 часа учене на френски език и само това! Вадя телефона, включвам си транслейта на френски и започвам да си го говоря все едно съм бил не 64, ами 664 часа на ФУЧ по майчин език.

Остава време за “Льо Селския пазар” и “Льо Рибната борса” – знанията ми по френски взеха да изплуват.

Ден 3:

Дейности в училището домакин. 2 х (лекционна част + кафе-пауза) + 2 (практически занятия). Важни неща, но за тях в Част 2. Дават ни домашно, което трябва да предадем след ден. Утрешният ден е предвиден за работа със софтуера, с който работихме по време на практическите занятия. Познат ми е. Използвам го с учениците си. С него трябва да си реализираме домашното. Вечеря с приятели от Гваделупа и след втората Desperados ми изпъква пъклен план в главата – да си направя по-късно домашната задача и да избягам от час. Търся съмишленици. Намирам!

Ден 4:

Ставам рано! Пристъпвам към изпълнение на пъкления план. Част от него е да плувам в един океан и едно море в рамките на един ден (сутринта в Атлантическия океан, а следобед – в Карибско море). „Вземам колата и дим да ме няма“. Извинението за липсата ми в училището домакин – предишната вечер си изчетох всички материали, които бяха предоставили колегите, направих си домашното, а и оказвах методическа помощ не само на колегите от България, но и на колегите от други държави чрез … zoom.us (много популярен в момента инструмент), докато пътувах. Маршрутът е начертан – съмнявам се да успеем да посетим всички отбелязани на картата места. Пътуваме и въпреки че бързаме, спираме да видим как се събира захарната тръстика, как се правят мебели и сувенири от природни материали, характерни за острова, рибен пазар (не вярвам да беше легален, но пък имаше огромно разнообразие от риба и морски дарове), невероятни гледки.

Всъщност – тръгнали сме към Национален парк „Гваделупа“. Решили сме да посетим две от забележителностите там – водопада Le Carbet и зоологическата градина. Спираме на паркинг в близост до водопада. Купуваме сувенири, правим снимки и търся къде и как мога да видя едно от чудесата на Гваделупа – пеперудите. Гледането на пеперудите е сред местните страсти, но по време на нашето пътуване дотам не им е сезон. Малка пътечка ни отвежда до водопада. Не се къпете в него! Глобата е 2К (къпем се – разбираме за глобата, след като се прибрахме в хотела и разказахме какво сме правили). Разбира се, никой не беше предвидил, че ще се къпем … където и да е. Сушим се по време на път към следващата дестинация. 

Спираме и отделяме цели три часа на зоологическата градина. Движим се основно по въжени мостове, опънати между дърветата. Пътят ни минава през клетките на много от птиците. Гледка към океана, невероятно много животни, цъфнали цветя и дървета. Повече – в галерията след публикацията.

Минава обяд. Сандвичите и всякакво българско продоволствие отдавна са свършили. Решаваме да не бързаме – намерил съм чрез препоръки страхотно ресторантче в Baillif. Ресторантчето се намира на брега на морето и предлага традиоционна креолска кухня. Допадна ми (то коя ли кухня не ми допада).  Снимки, разходки и … идея! Да се гмуркаме! Четох много за вулканичните подводни скални образования в района и морските им обитатели. Пробваме се. Късно е – последната група е тръгнала преди 20 минути.  Умирам си от яд!

Връщаме се към план А – потегляме към една от най-големите ром-дестилерии на острова и музея към нея. Обиколки, първи стъпки в света на производството на ром и … дегустации. „Камък, ножица, хартия“ кой ще шофира на връщане. Пада се човек, който няма книжка (това го разбираме в хотела) – не му пука на шведа. Хубав човек – черпим го с ракия. Предлага утре пак да избягаме. Нъцки – ракията свърши.

Ден 5:

В училището домакин  Посещение на уроци и проектни дейности (Част 2). Падам се със шведа. Боли го главата – не пипва нищо. Приключваме в 16:00 и потегляме. Малка обиколка из Pointe-à-Pitre и посещение в музей, който остави траен отпечатък в съзнанието ми. Mémorial ACTe, the Caribbean Center for Expressions and Memory of the Slave Trade and Slavery. Основната културна институция на Карибите е разположена в емблематичния индустриален комплекс на бившата захарна фабрика в Darboussier. Мемориалът освен като паметник служи и като форум за представяне на карибското съвременното изкуство. Вървях, гледах и слушах. Поразен съм! От това какво може да причини едно човешко същество на друго. От това какво и колко може да понесе човек. От това на какво е способен, за да бъде свободен.

Тръгваме привечер. Имаме осигурена вечеря, но не знаем къде. Автобусът спира пред училище. Вадя телефона и превеждам – професионална гимназия по туризъм. Съдейки по външния вид на сградата, интериора, подготовката за нашето идване и др. се оказвам прав. Това е едно от училищата, в които се влиза с най-висок бал, а успешното му завършване гарантира работа в най-популярния тук бизнес – туризма.

Ден 6:

В програмата бе отразено, че ни очаква посещение в училище-партньор. В предишното партньорско училище ми хареса. Кухнята беше страхотна! Качваме се в автобуса и пътуваме около час и половина. Пътуваме по път, койти ни е познат. Шведът гледа цялата ни туристическа групичка под вежди. Вероятно си мисли, че може и автобус да кара без книжка. Пристигаме в едно от най-невероятните училища, в които съм бил – колежа за аудио и филмово изкуство. Малко снимки тук – повече в Част 2.

Потегляме,  спираме до някакъв ТЕЦ. Съоръжението е една от гордостите на Гваделупа – конструирано много отдавна и все още е в експлоатация. Централата се намира на брега на Карибско море и водите, които са преминали през централата, се оттичат в морето. Идеята всъщност да посетим това място е да ни покажат колко екологично чисто може да бъде добивана електроенергия. Доказват го по най-якия начин, за който може да се сети човек – с гмуркане. Онова същото гмуркане, което се опитахме да направим и не успяхме – сега го направихме на още по-красиво място. Топлите води от ТЕЦ-а са истински декор за Nat Geo Wild.  Гмуркането сред толкова много екзотични риби и коралите по морското дъно са една от причините, които ме карат да искам да се върна на това място. Изтощен съм. На брега ни чакат сандвичи и разни деликатеси, приготвени от съпругата на нашия водач.

Прибираме се в хотела. Не искам! Това е последната ни вечер на това невероятно място. Ще ми липсват колегите, с които реализирахме този проект (виж Исландия). И преди да приключа тази публикация – писах на всички, с които се запознах в Гваделупа.  Ще ми липсват не само колегите – ще ми липсват всички усмихнати хора, които срещнах, ще ми липсват океанът, морето, гледките, храната … Надявам се да имам възможност да се върна тук заедно със семейството си и с приятели.

ГАЛЕРИЯ

9 коментара
  1. Сребрин 31.03.2020 at 19:38

    Браво Ачо, много интересно и забавно написано!

  2. Роси Иванова 31.03.2020 at 20:32

    С интерес прочетох и разгледах снимките. Пожелавам си един ден да усетя по свой начин описаното от теб.

  3. Тихомир Трифонов 31.03.2020 at 21:38

    Много, много интересно! Браво!

  4. Галя 31.03.2020 at 23:01

    Браво, Ачо! И писател се извърши!

  5. Розалия Димкова 31.03.2020 at 23:28

    Благодаря, попътувах и аз, а финалното изречение от твоя пътепис е моето пожелание за теб! На себе си пожелавам още поне една възможност да споделя прекрасната ти компания!

  6. Красимира Василева 01.04.2020 at 10:27

    Благодаря ти, Ачо за уникалната разходка!
    Продължавай да пишеш-умееш го!!!
    Пожелавам ти да се върнеш отново там!

  7. Евгени Георгиев 01.04.2020 at 17:56

    Чудесно!

  8. Илиана Петкова 01.05.2020 at 16:38

    Бъдете здрав и сбъднете желанието си да отидете пак!
    Пишете изключително увлекателно!

  9. Ваня Недялкова 03.05.2020 at 20:45

    Така красиво описано, че за миг се пренесох там.

Добавяне на коментар - Роси Иванова Click here to cancel reply.

Powered by themekiller.com anime4online.com animextoon.com apk4phone.com tengag.com moviekillers.com